Ето, че дойде време и аз да напиша нещо за вдъхновяващата пиеса на Драматичен театър Пловдив – „Дебелянов и ангелите“. Не го направих след официалната ѝ премиера, защото знаех, че ще има достатъчно мнения, достатъчно статии и рецензии. Аз исках да изчакам. Имах нужда да изчакам! Не ми се буташе сред многословието. Може би исках да я преживея в себе си и така да опозная Димчо Дебелянов. Да си припомня стиховете му, да усетя есенцията на душата му, онази, която винаги е стояла като ефирен воал в представите ми. Може би исках да спре да се шуми по него. Дебелянов не заслужава шум, а нежна тишина. Заслужава покой… по-достоен от този, който е получил в окопите на I-та световна война. Не, че има нещо срамно да умреш за Родината, но дали Родината би умряла за теб… Така е с тази прискърбна ни, окаяна, но и обичана Родина – все ние даваме кръвта, надеждите и мечтите си за нея. Никога не е обратното…
А за постановката…какво мога да ви кажа за нея. Мога да ви изброя актьорския състав, да ви обясня за режисьора и драматурга, за създателя на сценографията и костюмите, които са неописуемо въздействащи, да ви опиша как на финала публиката стои на крака и беззвучно аплодира, захласната, почти упоена… да, мога да направя всичко това и така задачата ми като журналист ще е изпълнена – факти, данни, статистики. Но не това са те, не това е Изкуството – факти, данни, статистики… Изкуството, образът на Димчо Дебелянов са не просто лицата, стоящи зад проекта, а лицата на безбройните емоции, които се пораждат в душата ви. Да, в душата, не в сърцето. Не сърцето люби, мрази, укорява. То е просто мускул! Душата е тази, в която циркулира вселената на емоциите ни. Тя е тази, по чиито пътища криволичим. А Димчо… Поетът… е някъде там, застанал на прашния кръстопът, облегнал се на стълба с посоките „Ад“, „Рай“ и „Земя“, пуши цигара, наблюдава по кой път ще поемеш и бледо се усмихва. А за изпроводяк ти рецитира някой стих, просто така, за да ти вдъхне кураж, за да направи пътуването по-леко, по-малко страшно.
В пиесата Дебелянов е призракът, застанал до ангелите на собствения си живот, които никога не е успял да достигне. Които са го напускали преди да им каже всичко това, което е копнял, но е нямал смелост или възможност, или време. Но не само той е в основата на представлението, о, не! Той само контрастира на жестокостта, която хората умеем с лека ръка да създаваме. Той е като контрапункт на всички онези млади, и не толкова, хора, изпъчили се пред щиковете и куршумите на войната. Водещи чужди битки, за чужди идеали. С треперещи ръце и откъснати крайници. С ироничен хумор, приели съдбата си или все пак таящи някаква искрица надежда за спасение. Искрица, която твърде бързо изгасва. Която е простреляна от куршум, а от нея не остава нищо друго, освен мирисът на барут и смърт.
Но вие не мислете, че „Дебелянов и ангелите“ е просто една трагедия, от която ще си тръгнете разплакани. Не ѝ поставяйте определения нито за миг. Не, не… „Дебелянов и ангелите“ може дори да не ви разплаче. Не по сълзите ще съдите за влиянието ѝ, а по безмълвието. По тишината, в която ще попаднете. Затова и аплодисментите ще ви се сторят беззвучни. Ще пляскате машинално, но вътрешно ще чувате тишината, заедно със Смъртта ще изпращате с поглед загиналите на фронта. А Поетът… ще ви помаха от стълба, ще загаси фаса в пясъка, ще се обърне, пъхнал ръце в джобовете и с плавна крачка ще се разпилее в светлината. Вие ще напуснете залата, все така безмълвни, някои сигурно ридаещи, други възхитени от режисьорското виждане и блестящата актьорска игра, ще излезете на улицата и в същата тази тишина ще поемете към дома си. През цялото време ще имате чувството, че над главите ви грозно, но приятелски грачи гарван…
Снимка на корицата: Георги Вачев
