Журналистът Мария Касимова – Моасе представя новата си книга „Близки срещи със смесени чувства“ в Пловдив

„Добрата журналистика в наши дни е много по-литературна и лична“

0
Мария Моасе

Мария Касимова – Моасе е човек, който всички сме виждали поне веднъж в живота си, дали лично или от големия екран. Тя е един от стойностните български телевизионни водещи, редактор, а отскоро и пистел, макар че не иска да се признае за такъв. Но фактите говорят друго, а новата ѝ книга „Близки срещи със смесени чувства“ го потвърждава.

На 14 ноември Мария Касимова – Моасе ще представи книгата си в Дом на културата „Борис Христов“, но преди това обсъдихме къде е границата между журналистиката и литературата, както и за смелостта на един журналист да разкаже собствената си история, вместо тази на другите.

-Здравей, Мария. Всички те познават от телевизионния екран като едно от водещите имена в българския журналистически свят. Освен с медии, обаче, ти се занимаваш и с литература. Наскоро от печатниците на Colibri излезе книгата ти „Близки срещи със смесени чувства“. Разкажи ни малко повече за нея и посланието ѝ.

Много време ми трябваше, за да се реша да напиша книга. Всъщност в самата нея има една истинска история, която обяснява този мой страх. От много време мечтая да напиша един роман. Даже се страхувах да определя жанрово това нещо, което искам да разкажа, защото като кажеш „роман“ и всичко става някак сериозно, твърде отговорно, много писателски… Пък аз не мога да се определя като писател. Аз съм добър писач, разказвач на истории. Не съм влязла нито в българската, нито в голямата литература, а и нямам такива цели и претенции.

„Близки срещи със смесени чувства“ се появи първо като идея да събера мои текстове от последните десетина и повече години, които смятам за интересни, или които хората са чели и харесвали много. Като ги събрах заедно обаче, установих, че няма никакъв обединяващ елемент между тях и някак стоят безпричинно натикани между две корици. Тогава Георги Тошев – моят любим приятел от детството и колега – ме посъветва да разкажа в бележки под линия контекста, в който тези текстове са излизали. И така направих. Само че, когато тръгнах да разказвам контекста, той се оказа много, много личен. Бележките излизаха изпод пръстите ми и разказваха моя живот, защото тези мои преживявания са белязали и формирали начина ми на мислене, гледната ми точка към света, промените у мен, хоризонта ми, ако щете. Така се получи всъщност една официална голяма история от текстове, от журналистическото ми Аз и една също толкова голяма, но неофициална история от моя реален, делничен, женски, човешки живот. Стори ми се прекалено лично по едно време, но пък е автентично, това е. Иначе не би имало смисъл да се разказва.

И така книгата се превърна в нещо като очовечаване на журналиста, реабилитирането на исканата по определение изолираност в журналистиката. Защото в крайна сметка зад всеки журналист стои също един човек, на когото му се случват неща. Книгата ми е близка среща с един такъв човек. А пък чувствата може и да са смесени – така е в живота – важно е да има вълнение.

-Къде свършва журналистиката и започва перото на литературата?

Много хубав въпрос! Никога не съм знаела границата, да си призная. Да, знам по обиграност, по учебник как е, но вече все по-малко хора се придържат към правила по принцип, какво остава за журналистиката, която е толкова близко до живота. Хората днес имат нужда от искреност, от човешко присъствие във всичко. Технологиите са навсякъде, заместват ни, но човешките очи, допирът, ласката, усмивката, думата никой не може да ги подмени с нищо роботско или технологично.

Затова и журналистиката днес, поне добрата и интересна журналистика, е много по-литературна, по-лична. Действа като при актьорите – „аз в дадените обстоятелства“, както е по системата на Станиславски. Начинът, по който аз правя журналистика, е точно това. Така и пиша другите си текстов, които вие така благосклонно и щедро за мен определяте като литература.

-Всъщност, книгата представлява журналистически статии и есета, събирани през годините. Защо реши да ги обединиш под един общ знаменател и да ги издадеш? Какво искаш да покажеш на хората чрез нея?

Направих това обединение, за да затворя един етап от живота си – и личния, и професионалния. Човек има нужда от слагане на граници – за мен тази книга е такава граница – „ти, Мария, досега направи това. Хващай се за друго!“ Другата причина бяха приятелите и читателите ми. Събрах тази своя работа и заради тях – толкова дълго ме уверяваха, че си заслужава. И въпреки че всяка книга е жест на самозаявяване и в този смисъл в самото издаване на собствена книга има доста голям елемент на нарцисизъм, се реших да го направя. Пък и достатъчно съм се самозаявила и преди това. Пък нарцисизмът е нормално нещо, стига да не му дадеш да те обсеби. Далеч съм от тази опасност обаче – имам нужните уроци във времето, когато е било най-важно да ги усвоявам.

-Зоната на комфорт е много важна за един творец, особено писател. Къде намираш своя комфорт – пред камерата, или зад нея, с лист и химикалка в ръка?

Аз си нося комфорта у себе си. Но не винаги съм била така. Едно време имах нужда да си създам уют на мястото – възглавници, светлина, любими неща… С времето се научих да не се привързвам към местата, а към историите, към героите, към хората. А иначе се чувствам чудесно и пред камера, и пред микрофон, и с химикалка. Обичам всички журналистически жанрове и ми е спокойно и интересно да се изявявам в тях. Всяка работа си има своите изисквания и тънкости, а аз обичам да уча и това знание ме зарежда.

-„Текстовете, които ще прочетете, са моят опит да благодаря на словото, което беше и продължава да е моята скрита тъмна стаичка. Моята „детска къщичка“ от кашони, стари мебели и въображение. Моята лична изповедалня, в която винаги има място за още един чифт очи, с които да си говорим”. Това са лично твои думи. Много красиви и вдъхновяващи, но няма как да не се замисля над въпроса, че в журналистиката въображението, като че ли, е сведено до минимум. В нея боравиш с факти, кога изопачени, кога реалистични. Успяваш ли да използваш това въображение в работата си?

Да, журналистиката изисква дистанцираност, за да можеш да изведеш информацията или проблема на преден план. Но, както казах, все повече правим човешка журналистика, журналистика за един човек, която говори на всички. Едно е да кажеш „В село Мичево от десет дена нямат ток, поради проблем в мрежата.“ Друго е да разкажеш историята така „Тази вечер в село Мичево баба Мара ще си легне гладна и премръзнала. Защото в селото от два дни няма ток…“ Ето ви я човешката журналистика! За да стигне една история до хората, тя трябва да разказва за други хора. Хората искат да срещат хора, не неща или общи понятия. Що се отнася до въображението – то винаги и във всяка работа е от полза. В журналистиката особено много – как да започнеш, за да привлечеш читателя или зрителя, как да структурираш материала си, за да задържиш вниманието им, как да изложиш информацията или виждането си така, че то да е интересно, но да не е дидактично или обидно към аудиторията. Не, че аз винаги успявам в това, но поне много се старая.

-На 14 ноември ще представиш книгата в пловдивския клуб Vintage House. Какво могат да очакват гостите от теб?

Вълнувам се преди всяко представяне, защото в един момент си надарен с толкова много внимание лично към теб, само за теб, че не знаеш как да го поемеш. Със сигурност срещата ни ще е неформална. С мен ще дойде и човек от издателството, който ще ме представи, но после… после може да се очаква всичко. Ще прочета малко откъси, а после ще си говорим, ще си разказваме, ще излезем извън кориите на книгата, за да си приказваме като хора, които са се срещнали по един повод, за да си отворят още хиляди в името на споделянето.

-Като за финал, да предвиждаме ли скоро нова книга от Мария Касимова – Моасе?

Да! Пристъпвам плахо и със смирение към онази книга, която толкова исках да разкажа. Пиша я бавно и напоително. Не съм много дисциплинирана, защото постоянно имам и други неща, които трябва да правя и за които отговарям, но я пиша така, както ми идва от душа. Не знам кога ще съм готова. Не бързам. Но и няма да се разпростирам в десетилетия. Тя вече ще е този т.нар. роман… но със сигурност няма да е нещо, което познавате като структура. Дано се получи! Те, книгите, в много голяма степен си се пишат сами. Наскоро един литературен критик ми каза, че ако искам да вляза в голямата литература, трябва да махна много свои „излишества от епитети“… Нямам никакво намерение да го послушам, тъкмо напротив! Ако имаше правило за влизане в голямата литература, каквото и да значи това, всички щяхме да сме там. Пък и аз нямам амбиции да влизам в голямата литература – искам просто да разкажа една история. С всичките епитети на света, които са ми необходими, за да излезе тя от сърцето ми.

ХАРЕСА ЛИ ВИ СТАТИЯТА?

Журналистът Мария Касимова – Моасе представя новата си книга „Близки срещи със смесени чувства“ в Пловдив
Оценете статията
Вашето мнение е важно за нас!

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете своя коментар!
Моля, въведете вашето име тук