За Росен Бизеров, литературата и дебютната му книга „Грешки“

Правило, по което се водя, когато пиша е: „Първо трябва да разсмееш читателя, после да го накараш да му призлее, а накрая да го оставиш с разбито сърце", признава младият автор

0
330
Rosen Bizerov

Както вече, може би, сте разбрали обичаме да ви запознаваме с млади български творци, които още не са станали обект на силни медийни прожектори, поради различни причини. Обичаме да ви представяме таланта им, защото талант има във всеки един от нас, а не само в утвърдените вече дейци. Продължаваме тази традиция, а този път ще обърнем внимание на младия пловдивски писател Росен Бизеров, чиято дебютна книга „Грешки“ тъкмо излезе от печат.

А, за да опознаете личността и литературата му по-добре, спираме с прелюдиите и отдаваме думата на него.

-Росене, разкажи ни за себе си. Що за човек си и как се роди любовта ти към литературата.

Аз съм на 24 години от Пловдив и наскоро самопубликувах първата си книга „Грешки“. Страхувам се, че когато човек говори сам за себе си, е невъзможно да не звучи помпозно или неестествено. Обикновено се сещаме да споменем само за добрите си страни и по някаква случайност забравяме за недостатъците си. Може би тук е мястото да направим малък експеримент и да призная лошите си качества. Аз съм нарцисист, егоист, перфекционист и изключително честен. Да, последното обикновено е повече минус, отколкото плюс.

А за любовта ми към литературата има двама виновника. Майка ми, която ме окуражаваше да чета в най-ранна детска възраст и учителката по български език и литература, при която ходих на уроци в шести клас. Вместо да решаваме безкрайни тестове и да намираме грешките в чужди текстове, тя ни караше да съчиняваме собствени произведения и да ги редактираме впоследствие. По каквото и да е причина това ми допадна. Домашните никога не изглеждаха като работа и макар да бях ужасяващо зле в началото, счетох за важно да отделя време, за да развия уменията си дори години по-късно.

-Кога дойде идеята за „Грешки“ и как се реализира?

Винаги съм искал да напиша роман. Проблемът бе, че не можех да завърша нищо, което започнех. Щом напишех стотина страници вдигах ръце. Причините бяха много: бях прекалено млад, написаното не бе достатъчно добро, но най-важното – не можех да видя цялата история в главата си. В един момент се отказах. Трябваше да развия този мускул. Реших да напиша нещо кратко, но да го завърша, след това да напиша нещо друго и лека по-лека произведенията ми да растат по обем. Първо написах няколко стихотворения, но лириката никога не е била за мен. Затова преминах на разкази. „Да разпериш криле“ е първият разказ, който написах и от който бях доволен, и през следващите две години написах доста други, шест, от които влязоха в сборника. „И дяволът кърви“ е моят опит да напиша нещо по-голямо по обем. Вече имам и идея за роман, по която работя, затова спрях с работата по „Грешки“ и реших да я издам в този ѝ вид. Да тя е малка и сладка, малко повече от стотина странички, но съм се постарал всяка дума в нея да е точно на мястото си и да носи тежест. Тя е една добра визитна картичка, показва как мисля и пиша и е по-лесна за възприемане от някоя тухла от деветстотин страници.

-Сега е времето да разкриеш сюжета на книгата.

„Грешки“ е сборник с разкази. Всеки един от тях е вдъхновен от някакъв проблем в моя живот, частица истина примесена с куп лъжи, метафори и измислени герои, и ескалирани до n-та степен, за да се получи интересна и завършена история. Не мисля, че в това интервю има място да разкажа за сюжета на всяко едно от произведенията, но мисля, че е достатъчно да спомена, че те са вдъхновени от всички неща, през които минава един мъж през двадесетте си години. Жени, секс, страх от бъдещето, борба със системата, търсене на своя път в живота. Все интересни неща.

-Съвсем наскоро се състоя нейната първа премиера в пловдивско заведение. Как се прие от хората и имаше ли интерес?

Заведението бе пълно, но честно казано деветдесет и пет процента от публиката бяха мои приятели и познати. Освен това първото нещо, което прочетох бе „Алхимикът“, който е най-провокативният и поляризиращ разказ, който някога съм писал и остави всички доста… изненадани. На края някои бяха във възторг, но съм убеден, че загубих определен процент от публиката още с първото изречение. Какво да правиш….

Rosen Bizerov

-Какви са амбициите ти за бъдещето в кариерно отношение?

В момента обикалям страната, за да промотирам книгата и работя върху първия си роман. Опитвам се да не мисля прекалено далеч в бъдещето, защото нещата започват да изглеждат прекалено страшни, а и вече съм разбрал, че каквито и планове да направя, те ще се променят.

-Какво ти дава писането, което други професии не биха ти дали?

Възможността да създам нещо наистина оригинално. Занимавал съм се и все още се занимавам с други неща, но при всяко едно от тях откривам, че просто уча и повтарям какво други хора са открили, че е правилният начин. Имам нужда от място, където мога да оставя своя личен отпечатък.

-Ти като млад автор как се контролираш когато пишеш книга?

Ако говорим за дисциплината да седна и да пиша, тайната е, че правя всичко друго, но не и да пиша за няколко дни, оставям идеите да се формират и да узреят, за да може когато седна просто да ги надраскам на хартията. Най-лошото нещо за един писател е да седне да работи и да се чуди откъде да започне или „какво иска да каже“. Нищо не ти влияе по-зле на самочувствието като това да прекараш пет часа пред белия лист и накрая да имаш три лоши изречения. Аз предпочитам да не пиша в продължение на седмица, след това да излея всичко, за което мисля в продължение на два-три дни. Буковски говори за това в своята поема „Значи искаш да бъдеш писател“.

Ако става въпрос за стила на писане, мисля, че контрол, не е точната дума. Да, следвам определени правила, които съм открил, че са верни и правят писането по-добро. От там нататък оставям подсъзнанието ми да поеме волана и да си каже всичко, което му тежи. Всеки път, когато пиша с логическата част на мозъка си, изгарям написаното. То винаги звучи твърде тромаво и неестествено, някак пресилено. При първата чернова единствената ми цел е да хвана емоцията и общата идея на произведението, да бъда напълно честен със себе си и с читателя. Това е изключително трудно, ако постоянно мислиш какво би казала мама, ако прочете малкото ти недоносче. Единственият начин да напишеш и публикуваш разказ като „Алхимикът“ в този му вид е да блокираш самата концепция, че един ден други хора ще го прочетат.

-За или против щастливия финал?

Правило, по което се водя, когато пиша е: „Първо трябва да разсмееш читателя, после да го накараш да му призлее, а накрая да го оставиш с разбито сърце.“

-Какви трябва да са идеалните герои в едно произведение, според теб, за да погълнат вниманието на читателя?

Несъвършени. Никой не иска да чете за човек, който никога не греши. Знаем, че това са глупости. Затова Батман е много по-интересен персонаж от Супермен. Всички се страхуваме и правим постъпки, за които съжаляваме, докато търсим начин да се справим с проблемите си и препятствията по пътя си. Консумираме истории както, за да се разсеем от собствения си живот, така и за да намерим отговори. Понякога дори малко надежда е достатъчна.

-Самите ние, хората, не сме ли едни самонаписани герои в огромната енциклопедия, наречена живот?

Вярвам, че има много неща, които ни се случват и ни формират без наше разрешение. Но също така трябва да дойде и момент, в който да поемем отговорност, да вземем писалката в ръка и сами да допишем своята история. Колкото по-рано го направиш, толкова по-добре ще бъдеш. Това е единственият начин да бъдеш истински щастлив.

Маршрут

Отправен адрес: Използване на текущото местоположение

Харесва ли Ви статията?

Кликнете върху звезда, за да я оцените!

Среден рейтинг 0 / 5. Брой гласове: 0

Засега няма гласове! Бъдете първият, който оцени тази публикация.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете своя коментар!
Моля, въведете вашето име тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.