През миналия век, на Главната улица на Пловдив са разположени четири кина в рамките на 200 м. едно от друго. Те са Екселсиор, открито през 1912 година, кино Капитол, открито през 1927-ма, Пикадили, отворено през 1929-та и кино Балкан, открито през 1941 година. През 1960 г. кино Капитол бива бутнато, по идея на Градския народен съвет на трудещите се, като част от парцел, включващ в себе си къщи и заведения, на чието място се е открила зелена площ с шадраван. Затова започва конкурс за архитект на нова, по-модерна зала. Определя се мястото на ул. “Гладстон” 40, където преди това е изгоряла мебелна столарна работилница, и почва строеж. За проекта е одобрен архитект Любомир Шинков, който изготвя новаторска, интересна и колоритна функционална схема.
На първото ниво е сложил стълбище, което води до второто, а от него се влиза в амфитеатрална кино зала, чийто редове са обрамчени от по още едно стълбище, за да могат хората да заемат местата си отгоре-надолу. Ако някой иска да се върне във фоайето, трябвало да го направи през странични коридори. Самата гардеробиерна била разположена в ляво на долното ниво. Всичко било измислено така, че да няма опашки и посетителите да не се сблъскват при влизането и излизането в залата. Друга иновативна конструкция, която Шинков измислил, бил подвижен покрив, за да влиза прохлада.
След като подготвил скиците, той ги предал на Общината и заминал за Тунис за четири години. Напълно достатъчни за построяването на киното, чието официално откриване се състояло на 5-ти септември 1964 г. под названието Кино Комсомол. Любомир Шинков се завърнал в Пловдив и с разочарование открил, че сградата изобщо не е изпълнена така, както я е проектирал. На горното ниво е била ситуирана сладкарница, страничните врати били затворени, а покривът нито веднъж не бил отворен. Идеята му за улесняване на клиентите, така и не видяла бяла светлина.
Самата зала е била построена да побира 900 души, но в силни дни е събирала и от 1000 нагоре. Понякога се е чакало по час – час и половина, за да си вземеш билет, а те стрували по 20-30 стотинки. Само при някой много известен филм цената скачала до 70 стотинки. Разбира се, преобладавали са съветските, а цензурата е присъствала, но Кинефикация не е можела да си позволи да не пуска и западноевропейски и американски филми, защото иначе е нямало да може да си изпълни плана. В края на 60-те, началото на 70-те клуб “Искра 100” сключва договор с Кинефикация и започва да пуска премиерни за България филми в киното. В началото на всяка прожекция е вървял кратък кинопреглед, който представлявал черно-бял новинарски репортаж. Освен филми, в залата са се провеждали и музикални постановки, предимно естрадни.
През 1969-та за първи път в града се вкарва широкоформатен апарат, с размер 17х9. Било нещо невиждано до сега, истински празник за киноманите. Първата прожекция на него била “Лебедово езеро” а по-възрастните все още си спомнят сензацията и емоциите. Като споменахме емоции, тогава хората са преживявали силно сюжетите на филмите. Гледало се е в мълчание, съсредоточено, мнозина са си тръгвали разплакани от определени истории, с дни са се обсъждали актьорите, сценариите, режисьорското виждане. Било е истинско преживяване. Кратко бягство от ежедневието.
Пространството пред сградата също е било впечатляващо. Представлявало е голям, чист и гостоприемен площад, където пловдивчани са се събирали и търпеливо, в сладки приказки са чакали да дойде техният ред за билет. Сега пред и отстрани на кино Космос има бараки.
Уви, политиката еволюира и държавата преминава в един непознат ни до тогава режим. През 89-та правителството пада и начинът на живот на българите рязко се променя. Опитвайки да се изправим от прахта и да продължим напред, опитвайки да се адаптираме, народът обеднява, цените се вдигат и билетите стават по 5-10 лв. Вече почти никой не може да си позволи да ходи на кино, а и видеата навлизат в почти всеки дом. С развитието на новите технологии и навлизането на икономическите процеси след идването на Прехода, започва и краят на една ера. Така, вече кино Космос бавно умира и някъде около 1994 година бива затворено.
Сега разполагаме с нови и модерни кино салони, най-вече позиционирани в молове, по американски образец. Те са много по-големи, много по усъвършенствани откъм звук и картина, но някак си онази прашасала романтична носталгия липсва. Сегашните салони не се пълнят до толкова, че да се пукат по шевовете, вместо кинопрегледи се пускат реклами и трейлъри за скорошни премиери. Замерването на публиката с пуканки е нещо нормално и макар че всяко време носи своето очарование, понякога поглеждам назад и с въздишка отчитам разочарованието си, че не съм опитала от тогавашното. И се чудя… а какво щеше да бъде ако кино Космос си беше останало кино Комсомол?
