Долината на Бяла река се е сгушила в най-южната част на Ивайловградската покрайнина. Както се твърди, в този район е съхранено най-богатото биоразнообразие в Европа. В някои от селата има запазени характерни кулинарни традиции заради родовите корени на жителите им. Повечето от тях са потомци на български бежанци от Мала Азия и Егейска Тракия. Те са дошли почти без нищо, гонени от турски потери след Балканските войни. Живели са в оскъдица и бедност, но са съхранили своето гостоприемство и дружелюбност.
Масово туристите свързват района на Ивайловград с вила Армира и добрата храна и вино. Но в ресторантите на града на практика не се предлага автентична местна кухня, затова е редно да се отправим към близките села, за да опитаме нещо традиционно и доста често изключително вкусно. Продуктите, които се използват от местните хора, са на пръв поглед семпли и не толкова атрактивни, но пък точно тогава започва да играе роля фантазията на добрия кулинар. А за места като Свирачи, Мандрица или Плевун вече се носят кулинарни легенди, които да си признаем честно, са близко до реалността.
Албанското наследство
Мандрица е едно от най-старите селища в района, основано през 1636 г. от албански християни мандраджии, които доставяли млечни продкути и месо на султанската войска. Напоследък то се превръща в интересна дестинация за селски и кулинарен туризъм. Може би това е оправдано, ако видим как се развива идеята за съхраняване на традициите на албанското население на селото. Сега там живеят не повече от седемдесет човека, но преди век е наброявало няколко хиляди жители.
В Мандрица има нетрадиционно меню в ресторанта на комплекс “Букор Щепи” (“хубава къща” от староалбански). Голяма част от ястията там са с албански имена, вероятно повечето от тях са плод на фантазията или на добрите познания на собственика. Но безспорно в селото има стари традиции за приготвяне на млечни деликатеси и тахани – сусамов и орехов. Няма да е зле да опитате катък по мандричански, късър или булгур пилаф със спанак. Ако имате повече време на място, поръчайте си да ви направят зелник. В това село той се прави от точени кори с плънка от спанак, маруля, зелен лук, като може да се добавят диво биле (мак), киселец и лобода през пролетта. Попитайте готвачката на комплекса за семейна баница, тя ще се сети. Интересно е, че дори през летните жеги се яде пържен сухан лук с яйца или кацанки (свински пръжки). На тръгване от “Букор Щепи” може да си вземете буркани с лютеница, сладко от дуди или някоя млечна разядка.
Плевунска магия
Близо до меандрите на Бяла река се намира село Плевун. Може да го срещнете и като Пелевун. В момента там живеят не повече от петдесет човека, но преди време е било доста голямо село. Ако искате да опитате някой традиционен специалитет, трябва да попитате в кметството или в комплекс “Калояновите къщи”. В края на селото се намира старата таханджийница, която е възстановена и може да се посети, за да видите как се получава сусамов тахан (или тахън на местния диалект).
Плевун нашумя в последните години с туристическата атракция “пътят на сиренето”. Тя се организира с предварителна заявка в “Калояновите къщи” за малки групи (8-12 човека). В рамките на половин ден може да участвате лично във всички фази на едно стопанство за отглеждане на овце – от доенето на млякото до приготвянето на сиренето и неговата дегустация. Запазена марка на това място е ястието “агнешко месо на пара върху лозови пръчки”. Това се прави обикновено пролетно време. Също така се приготвят пълнени агнета с ориз и дреболийки, които се пекат в някоя от многобройните пещи, разположени между дворовете на къщите. Обикновено такава пещ се зида в ъгъла на четири двора и се ползва доста често. Зелника от Плевун си е направо легендарен, като може би тайната се крие в “дивите зелета”, както им казват местните жени, сред които има конско ребро и мак.
Тайните на Гугутка
Един от пътищата към меандрите на Бяла река стига до това прекрасно място. То се намира сред красива природа и неземна тишина. Преди стотина години Гугутка става арена на кървави събития, когато редовна турска войска съсича десетки жени, деца и старци. С годините тези неща са позабравени, но и селото трудно се възстановило след погрома. Все пак от Гугутка има няколко рецепти за горещите летни дни, когато се ходило още призори на нивите с тютюн.
Таратора от Гугутка е много интересен – прави се от сухан лук ситно накълцан, домашен винен оцет, олио, сол и вода. Бърза храна за уморени полски работници в жегата. А другата характерна напитка за полето е шербет. Тя е съвсем проста – домашен ябълков оцет, направен от червени ябълки известни като “карастоянки”, сол, захар и вода. В селото имало доста животни, предимно кози. От млякото им се правело цедено кисело мляко, от което правели катък.
