rodopska_kuhnq

Долината на Бяла река се е сгушила в най-южната част на Ивайловградската покрайнина. Както се твърди, в този район е съхранено най-богатото биоразнообразие в Европа. В някои от селата има запазени характерни кулинарни традиции заради родовите корени на жителите им. Повечето от тях са потомци на български бежанци от Мала Азия и Егейска Тракия. Те са дошли почти без нищо, гонени от турски потери след Балканските войни. Живели са в оскъдица и бедност, но са съхранили своето гостоприемство и дружелюбност.

Масово туристите свързват района на Ивайловград с вила Армира и добрата храна и вино. Но в ресторантите на града на практика не се предлага автентична местна кухня, затова е редно да се отправим към близките села, за да опитаме нещо традиционно и доста често изключително вкусно. Продуктите, които се използват от местните хора, са на пръв поглед семпли и не толкова атрактивни, но пък точно тогава започва да играе роля фантазията на добрия кулинар. А за места като Свирачи, Мандрица или Плевун вече се носят кулинарни легенди, които да си признаем честно, са близко до реалността.

Албанското наследство

Мандрица е едно от най-старите селища в района, основано през 1636 г. от албански християни мандраджии, които доставяли млечни продкути и месо на султанската войска. Напоследък то се превръща в интересна дестинация за селски и кулинарен туризъм. Може би това е оправдано, ако видим как се развива идеята за съхраняване на традициите на албанското население на селото. Сега там живеят не повече от седемдесет човека, но преди век е наброявало няколко хиляди жители.

В Мандрица има нетрадиционно меню в ресторанта на комплекс “Букор Щепи” (“хубава къща” от староалбански). Голяма част от ястията там са с албански имена, вероятно повечето от тях са плод на фантазията или на добрите познания на собственика. Но безспорно в селото има стари традиции за приготвяне на млечни деликатеси и тахани – сусамов и орехов. Няма да е зле да опитате катък по мандричански, късър или булгур пилаф със спанак. Ако имате повече време на място, поръчайте си да ви направят зелник. В това село той се прави от точени кори с плънка от спанак, маруля, зелен лук, като може да се добавят диво биле (мак), киселец и лобода през пролетта. Попитайте готвачката на комплекса за семейна баница, тя ще се сети. Интересно е, че дори през летните жеги се яде пържен сухан лук с яйца или кацанки (свински пръжки). На тръгване от “Букор Щепи” може да си вземете буркани с лютеница, сладко от дуди или някоя млечна разядка.

Плевунска магия

Близо до меандрите на Бяла река се намира село Плевун. Може да го срещнете и като Пелевун. В момента там живеят не повече от петдесет човека, но преди време е било доста голямо село. Ако искате да опитате някой традиционен специалитет, трябва да попитате в кметството или в комплекс “Калояновите къщи”. В края на селото се намира старата таханджийница, която е възстановена и може да се посети, за да видите как се получава сусамов тахан (или тахън на местния диалект).

Плевун нашумя в последните години с туристическата атракция “пътят на сиренето”. Тя се организира с предварителна заявка в “Калояновите къщи” за малки групи (8-12 човека). В рамките на половин ден може да участвате лично във всички фази на едно стопанство за отглеждане на овце – от доенето на млякото до приготвянето на сиренето и неговата дегустация. Запазена марка на това място е ястието “агнешко месо на пара върху лозови пръчки”. Това се прави обикновено пролетно време. Също така се приготвят пълнени агнета с ориз и дреболийки, които се пекат в някоя от многобройните пещи, разположени между дворовете на къщите. Обикновено такава пещ се зида в ъгъла на четири двора и се ползва доста често. Зелника от Плевун си е направо легендарен, като може би тайната се крие в “дивите зелета”, както им казват местните жени, сред които има конско ребро и мак.

Тайните на Гугутка

Един от пътищата към меандрите на Бяла река стига до това прекрасно място. То се намира сред красива природа и неземна тишина. Преди стотина години Гугутка става арена на кървави събития, когато редовна турска войска съсича десетки жени, деца и старци. С годините тези неща са позабравени, но и селото трудно се възстановило след погрома. Все пак от Гугутка има няколко рецепти за горещите летни дни, когато се ходило още призори на нивите с тютюн.

Таратора от Гугутка е много интересен – прави се от сухан лук ситно накълцан, домашен винен оцет, олио, сол и вода. Бърза храна за уморени полски работници в жегата. А другата характерна напитка за полето е шербет. Тя е съвсем проста – домашен ябълков оцет, направен от червени ябълки известни като “карастоянки”, сол, захар и вода. В селото имало доста животни, предимно кози. От млякото им се правело цедено кисело мляко, от което правели катък.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Моля, въведете своя коментар!
Моля, въведете вашето име тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.