Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. Но истината е, че зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, своите страхове, своите радости и своите преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта и да представяме една страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С нашият фотограф Александър Карамфилов започваме поредица, в която ще разкажем живота и изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят момента, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделяха историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един актьор“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Вторият смелчага, който застава пред обектива ни е Венелин Методиев, който наричам Малкият принц на Пловдивския театър, защото той е нежна душа. Чувствителна, като дете открива отново и отново света и се изумява от красотата и мръсотията му. По негово желание се срещнахме в двора на църквата „Св. Богородица“ в един пролетен ден, точно преди началото на жаркото лято. Там между прохлада, вой на камбани и мирис на пура, проведохме нашият кротък, но ефирен като дима разговор.

Венелин Методиев

Венелин Методиев

Обичам да идвам на това място. Да попивам от тишината. Откривам покой, а може би откривам и душата си. Искаш да ти разкажа за себе си, но аз не съм много разговорлив. Само на сцената, не и в живота.

Откакто се помня искам да стана артист. На четири години родителите ми ме заведоха на театрално представление в Младежкия театър. За първи път се запознах с това изкуство и изявих някакво безумно желание да бъда на мястото на актьорите. Може би затова, когато навърших осем години, ме заведоха в тогавашния Дворец на пионерите, днешната Семинария в София, и ме записаха в драм-състава. Там изкарах цели 11 години.

В действителност, детството ми бе много щастливо. Нито един от родителите ми не се занимаваше с изкуство. Баща ми беше бозаджия. Такава боза никъде другаде не съм опитвал. Усещаше се алкохолът в нея, толкова бе сладка. Той бе много артистичен. Приличаше  външно, а и беше характерен като Луи дьо Фюнес. Голям бохем, за разлика от майка ми. Майка ми… тя беше шивачка в предприятие за изработване на чанти. Затворена, скромна, необщителна, търпелива и разбираща. Качества, които и аз съм наследил. И въпреки, че не се занимаваха с изкуство, имаха силно развито отношение към него. Ние бяхме едно от първите семейства през 60-те с телевизор и у дома бе като квартално кино. Вратата ни винаги бе широко отворена за гости. Когато бях в III клас излъчваха по телевизията оперни спектакли и оттам се влюбих в „Дон Карлос“ на Джузепе Верди. До училище имаше музикален магазин, в който я продаваха  в голяма  кутия с  четири плочи. Няма да забравя, че струваше 17.50 лв., които за времето си бяха много пари. Прибрах се у дома и казах на баща ми, че искам да ми я купи. Без въобще да попита за подробностите, той извади парите от джоба си и ми ги даде. От тогава се зароди любовта ми и към операта.

Пораснах! Беше време да кандидатствам в Академията. Уви, като много други, и мен ме скъсаха. Тогава казармата беше задължителна и нямах избор, освен да я изкарам. Сега осъзнавам колко много военното обучение ми помогна за ролята в „Дебелянов и ангелите“. Помогна ми сега, но все още считам казармата за един от най-суровите периоди в живота ми. Това бе изгубено време, пропиляно. Година и половина, в която нищо не се случва с теб. В която не се развиваш. Единствено даваш караули и наряди. Заспиваш прав от умора. Случвало ми се е да обикалям пост, да заспя и да се събудя след 10 метра.

Венелин Методиев

Венелин Методиев

Разбира се, страстта към театъра не ме беше напуснала и след като службата приключи, пак кандидатствах. Този път успешно, приеха ме в класа на проф. Здравко Митков. По бал бях на последно място, платено. Годините бяха такива, че една заплата възлизаше на 3000 лв., а моят семестър на 17.500. Прибрах се у дома и казах на родителите си, че съм приет, но няма да уча, защото не можем да си го позволим. Те бяха вече пенсионери, нямахме възможност, нито нужните средства. Не ми казаха нищо! Оттеглиха се в другата стая, говориха дълго и когато се върнаха заявиха, че няма да позволят да преживея подобен ужас отново и ще намерят пари. Имахме някакви спестявания, взеха и заеми и така ме изучиха. Те винаги много са вярвали в мен и са приемали всичките ми странности.

Години по-късно баща ми претърпя тежък инсулт. Почина за три дена, на един Великден. Слава богу, не се мъчи дълго. Беше се превърнал в жив труп. Страдаше той, страдахме и ние. За него. Когато си отиде от този свят, чувствахме, че се освобождава от мъката, от тъгата. Но за мен той винаги ще си остане онзи голям бохем, който взе първата ми грамофонна плоча и чийто врати на дома му винаги бяха отворени за гости.

Да се върнем на театъра. Той ме завлече по различни краища на страната. Минал съм през Добрич, Габрово, Сливен, пет години в Смолян, и вече 8 години в Пловдив. Драматичният театър тук е  най-хубавото място, на което съм попадал, с най-приятната атмосфера, с най-прекрасните колеги и ,честно казано, не знам дали някъде бих се чувствал по-добре. Ние сме семейство! Разбира се, като всяко семейство има търкания, но нашето общуване е на такова ниво, че сме искрени, дори когато се караме. Няма ги шушуканията по гримьорните, липсват интригите зад гърба. Истината е, че Пловдив се превърна в мястото, на което прекарвам по-голямата част от годината. Театърът е, едва ли не, моят първи дом. Там съм по 24 часа, буквално живея в него. Поради това няма риск да закъснея за репетиция.

Извън театъра обичам Стария град. Не крия, че „раждам“ ролите си по неговите калдъръми. Имам няколко любими кътчета. Едното е църквата „Св. Константин и Елена“. Не знам дали аз я открих или тя откри мен. Майка ми се казва Елена и за един неин имен ден дойдох да запаля свещ. От тогава започнах да идвам в деня на всяка първа репетиция и в деня на всяка премиера. Паля свещ в сандъчето с пясък и общувам  с баща ми. Моля го за помощ и подкрепа, моля го да не ме забравя. Засега не ме е оставял сам…

Венелин Методиев

 

Венелин Методиев

А тук, на „Св. Богородица“ обичам да идвам, защото е тихо и спокойно. Идвам и в най-големия студ, паля пура, водя разговори сам със себе си, обичам да се усамотявам. Трябва да призная, че съм скучен човек. Влюбен съм в мълчанието. Дори в компания, предпочитам да мълча и да слушам останалите. Вярвам в силата на думите и не ги пилея. В тях има енергия и предвещание. Ако трябва да съм активен, то нека е на сцената. На нея изпадам в другата крайност. Стигал съм до шизофренност в изкуството, до безразсъдство, изкарвал съм най-различни демони от себе си, но знам, че това е работа. Един артист никога не трябва да забравя светещата червена лампичка в ума си, иначе рискува да навреди и на себе си, и на колегите.  Когато всичко е в хармония, си щастлив в театъра. Последният път, в който почувствах истинско щастие, бе на премиерата на „Дебелянов и ангелите“. Защото трудът ни бе възнаграден. Защото не е бил напразен. Защото това, което сътворихме достигна до сетивата на хората.

Другата ми голяма любов са приятелите. И то приятелите в Драматичен театър Пловдив. Разбирам се добре с всички, но допускам малко хора до себе си. Както ти обясних – затворен човек съм. Но истинските приятели са богатство и могат да те измъкнат от много лоши ситуации. Имаше период, скорошен период, в който залитнах в пиенето. Разбира се, аз отричах, не исках да призная, не исках да приема за верен факта, че съм пристрастен. Започнах да ходя пиян на репетиции. След една репетиция на „Руски мармалад“ Елена Атанасова дойде в гримьорната ми и с едоно изречение ме свали на земята. „Какво правиш?“ – ми каза –„Погубваш се.“ Думите ѝ бяха като отрезвителен шамар. Наистина какво правех? Защо го правех? Беше толкова глупаво! На гримьорката стоеше двулитрова бутилка бира. Грабнах я и изсипах съдържанието в мивката. Знаех, че ми е нужен стимул, защото съм слабохарактерен човек, и открих този стимул в детето на най-верния си приятел, което адски силно обичам. Заклех се в името му, че повече няма да близна алкохол. И не съм. Почти една година, откакто не съм…

Виж, пурите са друго нещо. Страстта ми към тях се появи покрай репетициите на „Анна в тропиците“. Харесва ми от време на време да запаля по една. А и димът… в него може да откриеш толкова много причудливи фигури, оттенъци, дори да разговаряш с него.

Много обичам и дъжда. Когато се чувствам тъжен, вървя под дъжда. Действа пречистващо и освобождаващо, а и крие сълзите. Но въпреки моментните сълзи, човек няма право да бъде нещастен от извървения житейски път, при положение, че Живее. Аз съм щастлив, че правя това, което искам. Че удовлетворението е по-важно от парите. Щастлив съм когато правя подаръци на хората и ги черпя. Не, за да ме харесат, а защото вярвам, че има нещо много хубаво в това човек да дава. Често се е случвало  да взема пари назаем, за да почерпя. Като погледна назад и направя равносметка, осъзнавам, че се навършиха 20 прекрасни години откакто съм част от театралния свят и че поради това, че постоянно изричам чужди думи, заради спецификата на професията, някак си започнах да забравям своите собствени… Затова мълча…

По време на интервюто Венелин Методиев е на 43 години.

Текст: Паулина Гегова

Фотографии: Александър Карамфилов

ХАРЕСА ЛИ ВИ СТАТИЯТА?

Мемоарите на един актьор: Венелин Методиев – Малкият принц на театъра
4.2 от общо 11 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!