Всички сме свикнали да гледаме лицата на актьорите от сцената или екрана. Прожекторите да описват страните им и да заслепяват погледите ни. Свикнали сме да виждаме блясъка, цветята на финала, да слушаме аплодисментите. Но не вникваме зад кулисите. Не надзъртаме зад завесата, за да не развалим магията. Но истината е, че зад блясъка и прожекторите стоят хора като нас и вас. Със своите копнежи, своите страхове, своите радости и своите преживявания. Свикнали сме да взимаме интервюта и да представяме една страна на монетата, но какво ако монетата се разгърне като свит лист и разкрие истинската си същност? Какво ако разкажем историята така, както никога не е била разказвана до сега?

С нашият фотограф Александър Карамфилов започваме поредица, в която ще разкажем живота и изминатия път на актьорите и творческия екип от Драматичен театър Пловдив. Черно-белите фотографии улавят момента, трептенията на мускулите, емоциите в очите, докато артистите споделяха историите си пред нас – без задръжки, без цензура. Кръстихме поредицата „Мемоарите на един актьор“, а текстовете ще пиша от първо лице, все едно те държат перото на миналото си и го описват интимно и съкровено, само за тези, които са готови да го приемат.

Започваме с директора на Драматичен театър Пловдив Кръстю Кръстев, защото той е основният механизъм, който движи цялата машина. Навива болтовете, дава задачи и се грижи за храма на Мелпомена. Гостувахме в кабинета му на Лазаров ден, където ни посрещна с усмивка, почерпка и носталгия. Ето и неговият разказ:

Аз съм роден в село Черногорово, разположено на 12 км от Пазарджик. Майка ми е от Левски, което също е близо, но родителите ми са се оженили в родното село на баща ми. Били сме доста сериозна фамилия. Дядо ми е притежавал земи. Помня големия двор, нареден като аптека. Имахме толкова много животни. Баба ми гледаше пиленца, кокошки, пуйки. Дядо ми се грижеше за тях, обичаше ги, къпеше ги. Истинска менажерия! А аз имах най-щастливото детство. Израснах сред кал, природа, постоянни игри. Винаги усещах голямото внимание на роднините ми към себе си. И въпреки че това внимание е било под строг надзор, те просто искаха да стана добър човек. Аз съм първородното дете, имам по-малка сестра и отношението към мен беше по-различно.

Krustio Krustev

След 9-ти септември дядо ми беше обявен за враг на народа, заради земите му. Това се отрази зле на баща ми. Изключиха го от всички гимназии, всички училища, но той не се отказа. На късни години завърши Вечерното в Пловдив, после следва задочно Инженерство в София. Помня тези години, защото той и мен водеше по изпитите си в София. Завърши за пътен инженер, а първата му работа бе на валякът, който изгради пътя Доспат-Смолян. После стана учител, след което директор на училище за пътно-строителни машини.

Майка ми също стана учителка на ранната 17-годишна възраст, защото имаше недостиг на преподаватели. Тя преподаваше руски език, а аз бях много добър по математика и въпреки че се занимавах дълго време с нея, мечтата ми бе да стана летец. Летец не станах, защото ми откриха травма в коляното. Интересното обаче при мен е, че когато получа нещо, което съм искал, бързо почвам да се занимавам с нещо друго. Откривам нови любови. След като завърших Математическата гимназия в Пазарджик, отидох в Русе, където две години учих за инженер. Разбрах, че няма да стана такъв. Инженерството беше нещо, което не можах да превърна в любов. Тази чест се падна на сестра ми. Тя беше уникална във всяко едно отношение. Аз вървях пред нея и създавах пакости и поразии, тя след мен чистеше честта на семейното име. Пълна отличничка, завършваше с медали. Умна, всеотдайна, невероятна жена.

Все пак, учудващо за всички, дори за мен самия, станах учител. Как? Неочаквано! Аз много обичам да пътувам. Обикалях цялата страна на стоп. Веднъж, когато исках да посетя приятели в София, един млад пич спря Жигулата си и ме качи на разклона за Септември. Оказа се много готин и се заприказвахме. Само за 20 км ме убеди да стана учител по Български език в Сестримо. Отидохме там, наеха ме, аз изчезнах от вкъщи и прекарах там шест месеца. Майка ми щеше да получи инфаркт – аз учител и то не по Математика, а по Български език! Викаха ми „Даскал Ботьо“. По това време в Сестримо строяха каскадата Белмекен. Бяха прекрасни шест месеца, никога не съм предполагал, че тази професия дава такова удовлетворение.

Krustio Krustev

Сценичните изяви дойдоха после, макар че от малък пеех, свирих, рецитирах в читалища и колективи. Харесваше ми, но никога не съм вярвал, че ще превърна играта в свое поприще. Ходех постоянно на театър и в Пазарджик, и в София, но не минавах по „Раковска“, защото там беше ВИТИЗ, а ВИТИЗ за мен бе светилище. От друга страна, в пазарджишкия театър пребиваваха истински величия – Коко Азарян, Катя Паскалева, Тони Горчев, Леон Даниел, Милен Пенев – още млади, енергични, правеха страхотни постановки. Цели рейсове пристигаха от други градове, за да ги гледат. Театърът беше върховна квинтесенция на човешката духовност, за мен. Беше повече от храм. Макар че разбирам какво е храмът, разбирам религията. Баба ми сама ме е кръстила на 45 дена, скришно от майка ми и баща ми. От майка ми, защото ако държавата разбере, че детето ѝ е кръстено, ще я уволнят като учителка. А баща ми през това време строеше пътища. Но баба ми…баба ми беше страшно вярваща. Не случайно ме е кръстила Кръстю. В последствие администрацията ме е прекръстила на Кръстьо, защото е граматически правилно. Чак преди 20 години водих дела, за да си върна оригиналното име. Всъщност, за да се спрат всякакви партийни влияния върху семейството, направихме така: Дядо ми е Кортанов, баща ми е Цончев, аз съм Кръстев, за да може да се изчисти всякаква фамилна връзка с дядовата ми.

Та, всичко, което ми се случваше бе случайно. Имах приятели актьори, които ме навиваха да последвам примера им. Имах учителка по музика, която постоянно повтаряше, че съм много музикален. Как си ме представяш мен на 16 години да пея класика? Е, сега пея понякога в Операта, но тогава беше друго. Никога не се бях замислял да се занимавам със сцена, докато не станах на 23. Баща ми имаше приятел, който водеше духовата музика в училището, в което бе директор. Македонски се казваше. Един ден ми каза, че ще ме прави бензинаджия при негов приятел, защото нашите вече много се притеснявали за мен. Отидохме ние до бензиностанцията, но онзи го нямаше. На връщане се отбихме при дъщеря му – преподавателка по музика в едно читалище. Като чу, че иска да ме прави бензинаджия направо му се разкрещя.

„Знаеш ли – вика ми –че утре има конкурс в пазарджишкия театър за куклени актьори?“

Тогава действаше чл. 9, по който може да не си завършил ВИТИЗ, но да станеш стажант актьор. Изчезна тя някъде и след малко се върна с Николай Филипов. Огледа ме той. И двамата бяхме с дълги коси, мязахме на бунтари. Прецени ме и отсече: „Може и да стане“.

Каза ми да подготвя стихотворение. Аз Дамян Дамянов го знаех наизуст. Колко много девойки съм разтапял с него. Даде ми и басня и ми каза на сутринта, в 10:30, да се явя на прослушване. Аз през цялото време се хилех. Не го взимах на сериозно. Но на следващия ден Минчето Македонска ми се обади в 9:30 и ме заплаши да не закъснявам. Заради нея отидох, стана ми съвестно. Изпях песен, изиграх каквото трябваше и си тръгнах. Обясняваха ни да се върнем към 17:00 следобед за резултати, но аз не го направих. Че кой ще ме вземе, какви ти кастинги. Сума ти народ имаше. Прибрах се вечерта, а баща ми и майка ми ме посрещат с думите: „Какво си направил пак? Минчето се обади и разправя, че си се явил в театъра. Взели са те!“

Krustio Krustev

Оказа се, че са ме харесали за ролята на Принца в пиесата „Пепеляшка“. Никога няма да забравя първата си реплика –„О, шуте, мой! Всички жени са глупави. Глупави като гъски!“ Така започна моята актьорска кариера. За осем месеца изиграх 4-5 важни роли. После ме накараха да кандидатствам във ВИТИЗ. Приеха ме в класа на проф. Елка Михайлова и ас. Иван Добчев. Като завърших, смолянският директор ме покани да отида при тях, за да участвам в „От земята до небето“ на Коко Азарян. Заради Коко приех и заради всичко, което Смолян предлага. Уж отидох за една-две пиеси, а останах там 23 години…

В началото нямаше общежития и с Коко живеехме заедно в конака на Смолян. Научи ме на адски много неща. После имах късмет да работя с Леон Даниел, Теди Москов, Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Юлия Огнянова, Сашо Морфов. Два пъти съм си събирал багажа и съм си тръгвал по различни причини, но и двата пъти се разубеждавах. Имах възможност да правя това, което искам. Имах вниманието на колегите и директорите. Бяхме се събрали уникални актьори, основатели на театри, заточени по политически причини и какви ли не. Закриваха го театъра, отваряха го, но винаги оцеляваше. За всички тези години изиграх над 75 роли. Събираха ми се над 300 представления на година. Случвало се е да играя по две-три пиеси на ден.

Директор станах пак случайно. 98-ма започнаха Реформите. Осъзнах, че театърът не може да продължава да съществува в тази стара форма, защото той е рожба на времето, в което се създава. Той е единство на място, действие, конфликти и прочее. И виждах, че по целия свят има различни форми на съществуване, които трябва да са адекватни на мястото си. Процесите в обществото не могат да останат извън театъра. Ако ги оставиш навън, той блокира.

Тогава станахме открита сцена. Всички писнаха, защото нямаше да са на щат, а щяха да бъдат наемани за конкретните пиеси, но аз знаех, че това е голям шанс. Бях един от първите, който се съгласи да мине на свободна практика. Иван Караджов, тогавашният директор, беше голям визионер и се радвах, че иска и моето мнение и се подкрепяме. На 31 декември 1997 година свърши моят договор и се превърнах в свободен актьор. Обаче по това време Иван беше тежко болен. Много мъжки отстояваше болестта, но тя го натисна много здраво и в един красив януарски ден ми се обадиха по телефона. Дойдоха от Министерството на културата и ми предложиха да го заместя, защото вече бе в болница. Изведнъж аз, който не обичам бюрокрацията, трябваше да почна да действам по нея. Близо две седмици след този разговор, съвсем неочаквано, Иван почина…

Krustio Krustev

Не предполагах, че ще развия амбиция в тази посока, но се появи. Почнах да чета, да се образовам, да се уча наново, но този път за директор. Стана ми интересно, защото трябваше да се преборя с един нов модел, да обединя усилията на много хора, които са против него, да питам много, да се ровя в детайли и дреболии. Започнах да разбирам, че театърът е изтъкан от хиляди малки задачки. Започнахме да работим. Оказа се, че моделът наистина е успешен. Докато беше „ама защо“, стана „браво“. Първата стъпка беше да купя автобус. Почнахме да пътуваме много и то в най-тежките времена след големите кризи. Започнах да давам първите хонорари, артистите да взимат повече пари. Изкарвахме ги, въпреки кризата в държавата. Записах Финансов мениджмънт и постепенно, заедно с невероятният екип, почнахме да берем плодовете на труда си. Мен не ме беше срам да питам, когато не знам нещо и все още не ме е срам. Така човек се учи!

До Пловдив пак стигнах случайно. Политическото ръководство на Смолян пое управлението над театъра и трябваше да се преместя. Министерството на културата ми предложи място сред тепетата и приех. Така започна животът ми в Драматичен театър Пловдив. Дойдох и започнах да работя с уникален колектив. Моята заслуга е, че съм ги събрал и мотивирал. До там! Не се бъркам в тяхната работа. Наблюдавам всичко, но ги обличам с отговорност, защото знам, че са най-добрите. И Сашо, и Сузана, и Деница, и Мариета и всеки един човек, който е част от екипа.

За Пловдивския театър мога да кажа едно – щастлив съм, че съм тук. В него работят страшно стойностни хора. Кипим от идеи, планове за постановки, проекти, визия за бъдещето. Той е многолик, върви напред, вкарва се постоянно нова енергия в него. Имаме си чешити. Някои хора ме ядосват, други искам да мотивирам, защото виждам потенциал в тях. Трети трябва леко да се принизят и то не защото не искам да летят, а за да не пропуснат важните неща в настоящето.

Като погледна назад мога да кажа, че имам добро семейство, любяща съпруга, добри деца и внук. Виждам колко много неща съм пропуснал покрай децата си, „забавлявайки се“ с нещо друго. Осъзнавам колко важен е животът. Имам верни приятели, хубави колеги, живея в прекрасен град. Аз съм човек, който не си задава въпроса „Извървях ли достойно своя път?“ Благодарен съм на Господ, че ми е дал възможност да се занимавам с този занаят. Ако съм се докоснал поне малко до изкуството в него, му благодаря. Понякога си мисля, че съм пропуснал някои неща. Не съжалявам. Просто по-рано трябваше да разбера баба ми и дядо ми, които казваха „Тъй и тъй си губиш времето, барем свърши някоя работа“…

По време на интервюто Кръстю Кръстев е на 61 години

Текст: Паулина Гегова

Фотографии: Александър Карамфилов

ХАРЕСА ЛИ ВИ СТАТИЯТА?

Мемоарите на един актьор: Кръстю Кръстев – Директорът!
4.3 от общо 17 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!