От доста време насам имах желанието да гледам “Бог Рок”. Обожавам театъра, обожавам музиката, особено рок, а когато разбрах, че е създадено представление, което го издига на пиедестал, в душата ми се зароди една тръпчива, гъделичкаща нужда да го гледам. По стечение на обстоятелствата или приумица на съдбата, тази възможност ме подминаваше с всяко гостуване на екипа в Пловдив. А на мен не ми оставаше нищо друго, освен да изругая на ум и да се успокоя с болезнено познатата ни фраза: “Е, другия път…”
Бележка* На темата за силата и безполезността на тази болезнено позната фраза ще се върнем по-късно
Та цъках си, успокоявах се и поемах по пътя на живота, който ме тласкаше напред, а междувременно посетих доста рок концерти, фестивали и прочее. Обаче желанието за тази пиеса си остана. Така де, в реда на нормалното е – искал си нещо, а не си го получил. Егоизмът си казва думата. До един слънчев скорошен ден, в който плакатът ѝ се наби отново в полезрението ми. Този път нямаше да позволя на шансът да ме подмине. Запретнах ръкави (метафорично казано, защото… кой, по дяволите, ходи с дълги ръкави лятото?) и реших, че ще взема нещата в свои ръце. Направих каквото трябваше и така снощи, най-после, се озовах на една от седалките на Лятно кино “Орфей” с чадър в чантата, усмивка на лицето и копнеж в сърцето. Очаквах музикална пиеса или модерен мюзикъл, или театрален сюжет за историята на музиката, или каквото и да е, но не и двучасовия концерт, който Филип Аврамов, Калин Вельов, Венцислав Велев и Красимир Спиридонов ни спретнаха. Успяха да ме изненадат. Мислех си, че ще слушам съвременна драматургия с тук-там изпълнена песен, а те не пуснаха китарите и за миг. Е, освен когато танцуваха на “Gangam style”. Никога няма да забравя тази гледка.
Но не трябва да изопачавам чак толкова, не всичко беше музика и танци. Всъщност в спектакъла “Бог Рок” има текст и то в рима, но не типичен и стриктен, а поднесен толкова леко и човешки, с импровизация, че се превръща в разговор между артистите и публиката. А той разказваше за това как музиката е вървяла ръка за ръка със сътворението на света, което съм склонна да приема. В крайна сметка, откакто съществува звукът, съществува и мелодията под някаква форма. Без значение колко първобитна или развита е, винаги ще кара тялото ни да се клатушка в ритъма ѝ, защото така сме устроени – да усещаме музиката с всяка фибра на плътта си.
Между другото, трябва да си призная, че знаех, че Филип Аврамов е много талантлив и свири на китара, но не знаех, че е толкова талантлив и освен на китара, забива на барабани и свири на хармоника. Съжалявам, Филипе, за моята некомпетентност. Беше страхотен!
NB: Васко (За Кръпката става въпрос), спокойно. Ти винаги ще си любимата хармоника на България, но няма как да не кажем евала и на Филип.
NB 2: Красимир може да свири на пиано с нос. Не се смейте, не се шегувам.
Та да се върнем на спектакъла, защото за мен, а и за всички присъстващи, това беше цял концерт-спектакъл. Професионализмът, с който свириха и пяха музикантите, и доброто настроение накараха дори дъждът да ромоли тихо над главите ни, просто като нежно допълнение към иначе бунтарския дух на темата. И не се лъжете по заглавието, защото момчетата не възпяват само рока. Напротив, в уникалната музикална селекция влизат голяма част от жанровете като блус, джаз, поп, дори латино и регетон. А на финала ни представят и своя авторска музика, която, смея да твърдя, няма нищо общо с комерса, който стандартите се опитват да ни набият в главите.
Няма да забравя думите на Филип, че всичко се случва сега. То няма да се случи утре или след двадесет години, а сега. Сега е моментът, сега е емоцията, сега е любовта. Ето тук се включва силата и безполезността на фразата “Е, другия път…” Да, тя е силна, защото ни притиска и смекчава обстоятелствата, надеждите и опитите ни за нещо истинско. Тя е оправдание, но е и безполезна. Нямаме нужда от нея. Няма друг път, не оставяйте нещата за другия път! Живейте сега, защото сме на този свят за твърде кратко. Единствено чрез творчеството и постиженията си оставаме безсмъртни. Музиката е доказателство, защото когато е хубава и стойностна, тя ще пребъде, независимо колко години изтичат в потока на времевия пясъчен часовник.
Може би не разбрахте много за “Бог Рок” от този текст, но не се притеснявайте. Не е нужно да разбирате. Нужно е да чувствате, а чувството е гарантирано в компанията на тези български таланти. Ще разберете всичко, което ви е необходимо на място.
И като за финал нека ви разкажа една история от спектакъла. “Музиката се появи там горе и Онзи си каза: “Не искам повече да ям без музика.” Усмихна се, сложи на масата слънцето, подобно свещ и каза: “Преди да бъде светлина, да бъде музика!” Над масата премина тъжен ангел, казваше се Блу. Плесна с крила, опърли ги в слънцето и тогава Той усети ритъма в крилата и каза: “Да бъде ритъм! Нека бъде кръстен на моя тъжен ангел Блу!” Така се появи ритъм енд блус…
