Петър Анастасов: Ако България има толкова будители, колкото са в официалните общински списъци, щеше отдавна да се е събудила

Големия пловдивски драматург и писател беше награден като Почетен гражданин на град Пловдив

0
Петър Анастасов

В наши дни, повече от всякога България има голяма нужда от новите си народни будители, които да водят по пътя на просвещението младото поколение. Затова днес искаме да ви представим големия български културен и литературен съвременен деец – Петър Анастасов.

Петър Анастасов е роден през 1942 година, в село Марково, Пловдив. Първата му стихосбирка “Зимна нежност” излиза през 1968 година. Автор е на още 7 книги с поезия, а едно от най-обичаните стихотворения е “ За трикракото столче“. Автор е на редица емблематични за българския театър пиеси, сред които са “ Църква за вълци”, “Живите от мъртвата махала”. Удостояван е с редица културни и литературни награди, сред които “ Орфеев венец”, награда “Пловдив” за цялостно творчество и най-скорошната – почетен гражданин на град Пловдив.

Срещнахме се с него, за да поговорим за българската култура и нейното бъдеще в тези мъгливи времена, в които сякаш всичко се променя.

Интервю на Блага Запрянова

-Вече сте почетен гражданин на град Пловдив, какъв е вашият най-скъп спомен от града?

Раждането на сина ми на 8 юли, 1967 година в родилния дом в Кючук Париж. Чухме се по някакъв начин по телефона с жена ми и следващото, което помня е, че се намирам под прозорците на родилното и чакам да отвори прозореца на нейната стая, за да ми покаже младенеца. Около мен е пълно с щастливи бащи, които също чакат. Идва блаженият миг. Жена ми държи сина ми с лице към мен и плахо, едва чуто продумва: „Хубав е, нали?“

„Най-хубавият!“ – крещя аз и в следващия миг забелязвам, че останалите бащи гледат свирепо към мен. Те не вярват, че моят син е най-хубав от всички бебета, накацали по прозорците на родилното. Има ли баща, за който неговото бебе да не е най-красиво на света?

-Кое предава стойност и авторитет на литературните награди в днешно време?

Журито! Високо ценя и обичам всички награди, които съм получил до днес, защото са мои, но наградата, която изигра най-важна роля в творческия ми път, е наградата за поезия на вестник „Пулс“ през 1969 година. Тогава изключително авторитетното жури, в което влизаха такива ярки, всепризнати български поети като Никола Инджов и Петър Караангов, присъди четири първи награди на Иван Цанев, на Биньо Иванов, на Георги Константинов и на моя милост. Не можех да не бъда щастлив от компанията. Не можех да не бъда доволен от конкуренцията. Тази конкуренция помогна и на четиримата ни да се задържим в талвега на поезията, която говори истината за времето, в което живеем.

-Догодина се навършват 50 години от публикуването на първата Ви стихосбирка „Зимна нежност“, какво носят толкова години творчество?

Носят един сняг, с който през годините станахме неразделни приятели. Аз имам много стихотворения за снега, внушени от неговите талази, от неговите бели пътища, от неговите заскрежени прозорци и неговите ледени висулки. Чудесата на снега ме придружаваха в моите непрекъснати пътувания в равнините и планините на България. В крайна сметка мога да кажа, че толкова години творчество носят със себе си и оная зимна нежност, която ми подари едноименното стихотворение, дало името и на първата ми книга със стихове.

-Кое е водещото в живота, любовта или нещо друго?

Дано не ви прозвучи лекомислено, но аз залагам на любовта. Защото всичко в нашия обидно кратък живот е важно, но няма по-важно нещо за човека от любовта. Тя увенчава в пряк и преносен смисъл човешкия стремеж към щастие. Няма човек, за който щастието да не е най-важната цел. Ако нямаш любов, тази цел се превръща в химера. Мисля, че във второто библейско послание на Павел до коринтяни се казват много важни и красиви неща за любовта. Но аз ще си позволя да припомня едно от тях. „Ако нямаш любов, нищо не си.“

-Вие творите и в полето на драматургията, какво е мястото на театъра в модерния български свят?

Не е такова, каквото трябва да бъде, но това не е завинаги. Комерсализацията на театъра го отклонява от неговата гражданска, от неговата социална мисия. Томас Ман е казал „Театърът превръща тълпата в народ.“ Днешният театър не преследва такава цел. Но наистина вярвам, че това не е завинаги.

-Разкажете ни за режисьора Пламен Панев. Вие работехте заедно, а той беше един от най-мъдрите съвременни режисьори в България.

Познавахме се с Пламен далеч преди да стъпи на театралното поприще, преди да изяви таланта си на режисьор със свой творчески почерк, с интересни идеи и забележителна вярност към авторския текст, нещо, което не се среща толкова често сред българските режисьори.

Пламен е поставял на четири места моята пиеса „Църква за вълци“ – в Кърджали, в Благоевград, в Толбухин и Търново. Въпреки че актьорските трупи в повечето провинциални театри не можеха да се сравняват с трупите на водещите български театри, постановките на Пламен бяха убедителни и завладяващи. Посрещаха се много добре от публиката, лично в мен предизвикваха красиви емоции. Последната ни среща беше в Разград, където Пламен ръководеше местния театър. Гостувах на разградската писателска група и се бяхме разбрали с Пламен да се срещнем. На самата среща Пламен ме изненада с едно блестящо слово за нашата досегашна работа и за характеристиките на моята драматургия. Вечерта се събрахме с него и с организаторите на моята среща. Разговаряхме вдъхновено с Пламен. Оформихме конкретни бъдещи планове. Беше в разгара на разговора, когато внезапно за мен той ме помоли да го извиня, защото трябвало да си тръгне. Приех молбата му. Малко ли са причините, поради които един човек може да си тръгне внезапно от един ресторант…

Двадесетина дни по-късно в София ме връхлетя новината за неочакваната му смърт. Обичах Пламен. Обичах постановките му. Не само на моите пиеси. Той остави на българския театър образци, достойни за изучаване. Но можеше да ни даде много повече.

-В мъртвата махала какви живи останаха?

Почти не останаха. Разпиляха се.

-Отново настъпи 1-ви ноември, съществува ли според Вас модерно будителство?

За мене будители са Паисий, Ботев, Левски, Каравелов, великите български революционери, възрожденските издатели и учители… Мисля, че ако България има толкова будители, колкото са в официалните общински списъци, щеше отдавна да се е събудила.

-Кое прави една личност будител?

Нищо не може да направи една личност будител, ако тя вече не е влязла в историята като будител. Насила хубост не става.

-Защо продължаваме да имаме нужда от будители, още ли не сме събудени?

Вероятно защото така сме свикнали – все някой да направи нещо важно, вместо ние самите да го направим. Имаме си достатъчно будители. Нека не омаловажаваме своята велика история.

Историята не е само за спомен. Тя е жива материя, от която трябва да черпим своите поуки и примери. Настоящето е бъдещата история за поколения българи. Важно е да я градим по високия образец на народните будители, за да продължава да дава знание и упование. Тази година Петър Анастасов е сред номинираните за награждаване с най-високото отличие на Министерството на Културата – орден “ Св. Св. Кирил и Методи” първа степен.

ХАРЕСА ЛИ ВИ СТАТИЯТА?

Петър Анастасов: Ако България има толкова будители, колкото са в официалните общински списъци, щеше отдавна да се е събудила
5 от общо 1 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!