Юрий Дачев е едно от големите имена в българската култура, който е оставил своята следа в театрално и филмово отношение. Завършва НАТФИЗ през 1986 г. Специалност „Театрознание“, след което се оформя като един от успешните драматурзи в родния театър. Освен пиеси, пише и книги като „Пансион за кучета“ – проект за игрален филм, преподава в НАТФИЗ, бил е заместник-министър на културата през 2000 година, а пиесата му „Вчерашни целувки“ е една от най-играните и любопитни родни текстове от ново поколение.
Кариерата на Юрий Дачев не може да се изчерпа до тук, но вместо да преразказваме професионалните му постижения, си поговорихме с него за културата в България.
-Разкажи ни за годините, в които беше студент в НАТФИЗ. Как стояха нещата в театрално отношение тогава и как се промениха с времето?
Когато аз бях студент , НАТФИЗ се казваше ВИТИЗ. Беше достатъчно отдавна и не мисля, че сравненията са възможни. По-точно мисля, че е безполезно да се правят. Няма да заприличам на застаряващ „киселяк“, който се вдъхновява от миналото и гледа строго настоящето и днешните студенти. Още повече, че самият аз преподавам в Академията. Все пак има нещо, върху което често се замислям – аз и хората от моето поколение изпитвахме чувство, което никак не откривам у днешните студенти: ние се срамувахме от незнанието си.
-Преди време твой колега ми сподели, че в САБ (Съюз на артистите в България) всеки е сам за себе си, а участниците са далеч от единни. По-скоро са като вълци, които се хапят взаимно. Споделяш ли мнението му или имаш други наблюдения?
Ами не вярвам да се хапят. Знаете ли защо? Членовете на САБ са толкова малобройни, че ако се хапеха, досега да са се оглозгали. В САБ накрая ще останат шепа хора, които не само няма да се хапят, а ще въртят доволно опашки, одрямани от взаимно харесване. В една уютна бърлога на площад „Народно събрание“, която в близко бъдеще ще бъде пуста не само по време на фестивала „Варненско лято“. Някога САБ провеждаше конгресите си в някоя от големите зали на НДК, последната беше в Малък градски театър ( „Зад канала“) , при това с празен балкон. А иначе театралното съсловие, което е нещо много по-различно от САБ, наистина не може да се похвали с единност пред лицето на важни проблеми. Всъщност, кога ли е могло?
-Какво означава да си писател за теб?
Аз не се възприемам като писател. Толкова много писатели има у нас напоследък, че е достойно изключение да не си. Аз съм театрален писач, който понякога притичва и до киното. Това не е игра на скромност. Наистина харесвам да се възприемам като такъв и се усещам силен като такъв.
-Водиш предаването „Рецепта за култура“ по БНТ. Каква е твоята рецепта за култура?
„Рецептата“ за култура е много проста: няма рецепта за култура. Всяка седмица предлагам един час, пълен с доказателства, че е така.
-Въздишаш ли все още по вчерашните целувки?
Не, не въздишам. Повечето хора , навлизайки в прехвалено хубавата зряла възраст, почват да въздишат по-често. При мен има някаква смешна аномалия: когато бях млад вчерашният ден и вчерашните целувки ме вълнуваха повече. Сега ме оставят безразличен. „Вчерашни целувки“ обаче си остава най-играната ми пиеса и това продължава да ме прави щастлив и днес.
-Сам си признавал, че обичаш повече киното от театъра. С какво те привлича големия екран, което сцената не може да ти предложи?
Да, вярно е, казвал съм, че обичам киното повече от театъра. В същото време проумявам, че съм истински неблагодарник. Театърът ми е дал страшно много. Включително и усещането за дом, за адрес на някаква човешка общност – колегиална, приятелска. Киното има цигански чар, но в него всичко свършва бързо, разпилява се.
-Наближава 2019-та година, когато Пловдив ще стане Европейска столица на културата. Това е признание не само за града, но и за цялата държава. Година, в която ще покажем на какво сме способни. Смяташ ли, че имаме шанс да се представим достойно?
Разбира се, че можем да се представим достойно. Пловдив наистина е град, който „диша“ култура. При това го прави не само чрез спомените си, а и днес. Много активно и амбициозно. Един мой приятел се шегува, че в нашата култура имало две определящи равнището ѝ групи. Едната идвала от Ансамбъла на Строителните войски, другата – от Класическата гимназия. Мисля обаче, че има и трета, също важна и многобройна: пловдивската. Около мен е пълно с пловдивчани, които са важни личности в областта на културата. За мен, разбира се, е по-ценно, че са мои обични приятели. Забелязал съм обаче, че Пловдив освен таланти, ражда и характери, за което също заслужава поклон.
