Народните ни будители са тези, които поемат съдбата в свои ръце и с цената на много жертви променят пътя на цял един народ и цяла страна – България. Хора като Св. Св. Кирил и Методий, Паисий Хилендарски, Петър Берон, братя Миладинови, Петко Славейков, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов и още много други са тези, които са променили хода на историята. С личния си пример са пробуждали желанието на българския народ да възстане срещу неправдите, да обича майчиния си език и с гордост, въпреки всичко, да се наричаме българи.
Живеейки в днешната свободна страна е трудно на младото поколение да си представи колко георизъм и себеотрицание е било необходимо, за да постигнат народните будители своето начинание. Ако се опитаме да обясним с една единствена дума този светъл лъч в българската история – Възраждането, най-правилната ще бъде „Пробуждане”. Именно това е моментът, в който ние като българи осъзнаваме, че колкото и тежко да е било нашето положение, само ние и единствено ние можем да променим съдбата си.
За родоначалник на националноосвободителната идеология, с пълно основание, се смята Паисий Хилендарски и неговата „История слаянобългарска”. Появата на Паисиевата история е обект на сериозен интерес от страна историческата наука. Въпреки че са правени много изследвания, свързани с личността и причините за написането на великия му труд, дълго време делото на Паисий Хилендарски не могло да бъде обяснено.
Съществуват различни мнения по отношение написването на „История славянобългарска” и патриотичния зов на Паисий Хилендарски към българското население. Дълго време този зов е смятан за изолирано явление в живота на българското общество през XVIII век, което е далечно предусещане на едно развитие, което ще започне десетилетия по-късно. Всъщност Паисий Хилендарски е успял да предвиди и опише в своята история новия процес на обществено развитие, да забележи новите елементи, зараждащите се сили в българското население и задачите, които стоят пред това население.
Паисий Хилендарски е роден в Самоковската епархия през 1722 година. През 1745 година заминава при своя брат Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир, и става монах. Именно там той израства и се развива идейно. По-късно като монах и водач на поклоннически групи той обикаля българските земи, където се запознава с положението, страданията и стремежите на българския народ. В тази среда той решава да напише история на българския народ. Идея, която е подтикната от въздействието на икономическите и социалните промени в живота на българите. Отчетливото разграничаване между християнските народи пробужда нуждата от история, която да разграничи миналото на българи, власи, сърби и гърци.
В продължение на две години Паисий Хилендарски събира материали в библиотеката на Атон. През 1761 година посещава Сремски Карловци, голям сръбски културен център в Австрия, където се запознава с руския труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини- „Книга историография”. От този труд той черпи много сведения за южните славяни и взаимства идеята за общославянското единство. Това съчинение дава много от необходимите сведения за написването на „История славянобългарска”. След завръщането си от Австрия, Паисий се установява в Зографския манастир, където през 1762 година завършва своята славянобългарска история.
По-късно Паисий извършва нещо, което е не по-малко важно от написването на историята, а именно разпространението ѝ. Започва сам да я разнася по българските земи. Не след дълго се появяват и първите преписвачи. Първият, от които, е поп Стойко Владиславов от Котел.
„История славянобългарска” има общо 85 страници. Състои се от два предговора, основна част и послесловие. Първият предговор е взаимстван от труда на Цезар Бароний и е озаглавен „Полза от историята”. В него се изтъкват ползите от историята, както за обикновения народ, така и за великите владетели. Вторият предговор е лично дело на Паисий Хилендарски и е озаглавен „Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. В него той описва целите, към които се стреми написвайки историята- укрепване на българското съзнание у народа, чрез разкриването на неговото минало.
„Внимавайте вие читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и вашите бащи, прадеди и царе, патриарски и светии. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”
По-нататък Паисий дава гърците за пример на тези, които се отказват от своя род и език. Той подчертава, че и при гърците има по-славни народи, но никой грък не оставял своя род и не се влачи по чуждите земи. С тези упреци Паисий няма за цел да сложи разделителна граница между гърчеещите се и останалите българи, а да призове българите да не забравят, че и ние сме имали славно минало, свое царство и държава, че българите са владели над „силни римляни и мъдри гърци”. Седователно той призовава гърчеещите се да се върнат към своя език и род. Съдържанието на същинската част на “История славянобългарска” е ярко изложение на историческото минало на България в духа на съществуващите, по това време, историографски традиции.
Благодарение на „История славянобългарска” Паисий обръща внимание на българите върху изконни и може би позабревени ценности. Чрез историите за силата на българските владетели и народ в миналото, той цели да обърне погледът на българското общество през XVIII век върху идеали, ценности и надежда. Все елементи, които стоят в основата на пробуждането на българите през Възраждането и станали причина много български герои да започнат националноосвободителното и просветно движение, довели до освобождението на българския народ от османското иго.
Денят на народните будители е създаден, за да повдигне настроението в българското общество след подписването на Ньойския договор. Причините са сходни с тези, които подтикват Паисий Хилендарски да напише „История Славянобългарска”. Същите причини са актуални и днес. Повече от всякога имаме нужда да погледнем към славното минало, но не само, за да се гордеем с него, а и за да се вдъхновим и тръгнем по пътя на съвременното ни пробуждане.
Честит Ден на българските народни будители!
